Г-н Манов, Вие и художникът Александър Юзев дарихте картина на Историческия музей в Батак. Какво ви провокира да направите този благороден жест?
Румен Манов: Цялата тази истерия, която се състоя във връзка с Батак, с Баташкото клане, която е нестихваща, много години, не беше като някакво чудо за три дни. Дали била провокирана от историята, дали било исторически истина, дали било сценка по отношение на картината на Пиотровски свързана с Батак и Баташкото клане. Всичко това е една целенасочено подготвена атака и мисля, че ако не кажем истината това е грях, заради душите на избитите пеленачета, деца, момичета, момчета, майки, баби, старци, мъже. Винаги има две гледни точки на историческата истина, но по принцип актът на историческото действие е само един, независимо дали го гледаме от кубето на църква, от камбанарията, или от минарето на джамията – актът е само един. Всичко това е една съвкупност – панорама от действия, чувства, мисли, един пъзел. Това даже не ме провокира, защото обикновено тогава хората реагират емоционално при провокация. Това беше един дълбоко осмислен акт.
Често правите дарения и това е поводът да ви попитам има ли традиции дарителството в България или дарителите стават все по малко?
Румен Манов: Аз не правя често дарения, защото понякога просто искам да има смисъл, това което оставя, да не бъде просто един произволен акт. Понякога го правя, защото емоционално състоянието на духа ми е в този град, при това събитие, при този исторически момент някъде, където присъствам, където се чества. Виждам, че през периферията на моята дейност е минало нещо, което е свързано с даденото място или с даденото събитие и решавам, че това нещо трябва да бъде споделено. Трябва да се види от повече хора, да служи за урок, дори да бъде като един момент на гордост или запазване на историческата памет. Това общо взето е смисълът на даренията. Те са един дълбоко личен и осмислен акт. Дали имат традиции – да, защото ако погледнете почти всички възрожденски църкви са направени с дарения, почти всички възрожденски училища също. Има една „Златна книга на българските дарители“ в три тома – хиляди са дарителите – известни, малко известни, много незаслужено забравени имена, но са хиляди. От днешна гледна точка ние не осмисляме много дарителството и гледаме подозрително на него. Подозрително – защо го прави този, каква е целта, толкова ли си е надскочил масрафа, имал-дал, като е луд нека дава. Губи се в тежкото ни… в смисъл то не е тежко, ние си го правим такова, за начина на мислене и душите ни. Имали сме много по-тежки времена с по 200 000 убити, 300 000 ранени , 350 000 бежанци на 3-4 милионна България. Имали сме, но сме оцелявали и сме живели, и сме се борили. Сега дори понякога сме толкова охранени. Благодарение на комуникациите, интернет, мобилните телефони, сме станали толкова мързеливи, че душата ни е обхваната от някаква хипотермия. Като че ли изчезва топлината от душата, човечността, разбирането. Настъпва с широки крачки и размах материалното. И то ако може да станеш от ученическата скамейка и да седнеш на директорското място, да станеш богат. Няма го пътя, перипетиите, през които трябва да минеш, за да израстеш, но за това е нужно семейството, образованието, липсващата казарма и много други компоненти, които някои зависят от нас, други не.
Какво ви кара да събирате различни неща и може ли да ни разкажете някои любопитни факти за тях?
Румен Манов: Любопитството ме кара. Всеки интересен предмет е свързан с даден миг – миг от историята на народа ни. Той не е съществувал преди това, не е съществувал и след това, запазен е точно този – дали ще бъде парад, сватба, кръщене, помен, няма значение, запазен е този миг. Събирайки точно тези мигове, виждаш всичко, което е живяло, творило, работило и умирало на тази земя и виждаш как нещата са се предавали от поколение на поколение и е много важно да се не губи нишката, корена, връзката. Трябва да съхраним на всяка цена нашата историческа памет.
Една от най интересните ви книги е „Приказка за България“, представете я на нашите читатели?
Румен Манов: „Приказка за България“ е една 6 килограмова книга, много голям формат. 2000 неща има публикувани. Започва от старата столица Търново, върти се по часовниковата стрелка, по цялата стара истинска България със Северна Добруджа, Одринска Тракия, Егейска и Вардарска Македония, Западни покрайнини, стига се до Видин и завършва със столицата София. Там има всички типични за дадени райони занаяти, етносите – българи, турци, арменци, евреи, каракачани, казъбаши, юрюци, гагаузи и т.н. Там има хората на България, чешмите на България, войните на България, владетелите на България, мъките и радостите на България. Там има и сватби и погребения и помени….
И накрая не мога да не ви попитам като историк каква е вашата гледна точка за времето и мястото, в което живеем?
Румен Манов: Времето си е точно навреме, мястото е прекрасно. Аз винаги казвам, че жреците на Аспарух са разбирали от работата си, когато са се спрели на това късче земя, късче от рая. Ние сме страна, която е дала много, много, много на света и не заслужаваме да стоим в сянката на голямата стара съвременна Европа. Но ние сме жилави и наистина възкръсваме като феникс от руините на времето и от непрекъснатите, нескончаеми преходи. Ще преживеем и това и със сигурност ще възкръснем горди, чисти и добри завинаги.
