Домашното насилие в България продължава да се задълбочава, показват официални данни, според които всяка година около 3 000 жени стават жертви на физически или психически тормоз в дома си. Институциите са получили повече от 53 000 сигнала за домашно насилие за последния отчетен период — значително увеличение, което експертите определят като тревожна тенденция. Въпреки големия брой сигнали, около 80% от тях приключват в рамките на едно денонощие, тъй като жертвите не подават официални жалби или отказват да продължат процедурата в съда. Това, според специалисти, е ясен знак за липса на доверие, страх от ответни действия или недостатъчна информираност относно възможностите за защита.
Проблемът с домашното насилие у нас често остава подценен, въпреки че последствията са тежки. Данните за убийствата на жени ясно показват реалната опасност: за периода 2018–2023 г. са регистрирани над 100 присъди за фемицид, а само от началото на 2025 г. поне 22 жени са загубили живота си. В повече от половината случаи извършителят е настоящ или бивш партньор, което подчертава, че насилието в дома нерядко ескалира до фатален край.
Освен недостатъчната защита, проблем представлява и липсата на системно събиране и анализиране на данни, свързани с убийства на жени и с тежките форми на домашно насилие. България остава една от малкото държави в Европа, които не са ратифицирали Истанбулската конвенция — основен международен документ за борба с насилието срещу жени. Решението на Конституционния съд от 2018 г. все още блокира този процес.
Въпреки предприетите мерки от страна на държавата и неправителствените организации, експертите са категорични, че са нужни по-ясни механизми за подпомагане на жертвите, по-строга превенция и по-решителна намеса от страна на институциите. Необходими са също повече защитени жилища, по-лесен достъп до психологическа и правна помощ и активна информационна кампания, която да насърчи жертвите да търсят защита навреме.
Докато статистиката расте, а все повече жени страдат или губят живота си, темата за домашното насилие продължава да бъде една от най-болезнените и най-важните за съвременното българско общество. Общественият натиск и ефективните политики остават ключови за преодоляването на този дълбоко вкоренен проблем.
